Два полюса

Два полюса

Пак си в задимената дискотека –
близо до мен, колкото сам не осъзнаваш,
и същевремено толкова далеч.
За теб сам “вкусна като чаша мартини
с малко лед и много маслини”.
Това е тръпчив, горчив, неприятен вкус,
тежък като погледа ми, в който няма нищо добро.
И като мисълта, която се прокрадва в съзнанието ми между тоновете на музиката.
Питам се защо си спомняш за мен?
Нали можеш да имаш всяка друга?
Живееш, за да изпробваш мъжкия си чар,
за да видиш колко сърца ще съумееш да разбиеш,
колко момичета ще паднат в клопката ти.
След поредното завоевание продължаваш напред,
почерпил сила от сълзите,
изплаквани по теб.
След теб няма смях.
Остава празнота, от която боли,
и вина, която измъчва.
Остава ярост, която се лута и незнае накъде да се насочи
и съмнението имало ли е въобще любов.
Остава болката при всяка твоя усмивка.
Преструвам се на безразлична,
а обичам силно, безнадеждно и отдалеч.
Смея се на висок глас,
а когато не си наблизо, се питам защо те няма до мен.
Тайно от себе си се надявам сам да прочетеш,
да отгатнеш чувствата, стаени в очите ми.
Защото аз никога няма да ги облека в думи.
Не и в такива, които би разбрал.
Няма да ги изрека с глас, който би познал.
Няма да измина пътя към теб – не заради стореното от теб,
а заради онова, което си.
Някой ден ще се влюбиш.
Ще се появи момиче, различно от всички,
които си познавал.