Докато чакаш

Докато чакаш

Докато чакаш

На пристана среднощен застанах стаила дъх.
Поглеждаща в самия си живот,
внедрила се в спомени от нещата,
които никога повече няма да се върнат.
На път бях да слагам черти,
но продължавах с монотонното си многоточие,
защото имаше още много да кажа.
Дните ми бяха тежки и до болка задушаващи,
но помежду им съществуваше нещо като мост,
който беше способен да ме свърже с нещата,
за които всъщност тръпнех.
Всеки път когато тръгнех по него
се появяваше гъста и бяла мъгла,
но въпреки нея бях твърдо решена да стигна до края.
Когато стигах до средата в далечината виждах образа,
на някога очакващия ме любим.
Спирах се и отърквах очи,
защото не вярвах,че този образ все още стой отсреща.
Беше истински и седеше там,
но беше сякаш слят със сивотата.
Така и в истинския си свят,
той продължаваше да седи сив,
стоящ единствено отстрани.
Аз не бях такава.
Никога не седях безучастно,
до този момент,
в който и цвета в очите ми не започна да изчезва.