Знаеш ли какво е да си на дъното?

Знаеш ли какво е да си на дъното, а да гледаш нагоре – аз знам! Знаеш ли какво е да искаш да успееш, а да не ти пoзволяват – аз знам! Знаеш ли какво е да искаш да викаш, а да знаеш, че няма кой да те чуе – аз знам! Знаеш ли какво е да драпаш със зъби и нокти по стените на живота, а да няма кой да ти подаде ръка да се измъкнеш – аз знам! Казват, че за да си щастлив,трябва да си първо нещастен. Дали? Дали сами ние не си ковем щастието? Забравяме да се радваме на малките неща – ставаме все по-егоистични, искаме още и още…

Знаеш ли какво е да си на дъното?

А най-малкото може да ни направи щастливи – една усмивка, прегръдка, поглед, едно „Здравей”, детския смях, всичко, а го подминаваме като малка гара, на която сякаш няма никой за нас. Но има. Там стои то, нашето всичко. На тази малка гаричка, скътана някъде дълбоко в нас е всичко, което искаме и всичко, от което имаме нужда. Ако погледнем огледалото виждаме само едно тяло, но ако погледнем в очите ще видим, че сме като матрьошки – колкото повече се вглеждаме,толкова повече неща изскачат. Имаме едно лице и настроения колкото дните в годината, а всеки един ден сме различни. Имаме една душа, а толкова много има в нея. Имаме едно сърце, а толкова много любов и болка в едно. Всички ние сме едни пътници, едни от нас имат посока, други я търсят, трети са изгубени, но в края на краищата всички намираме своя път. Понякога сме като падащите листа, падаме от високо, без да знаем точно къде. Ще минат един, двама, ще ни стъпчат, но ще мине трети и ще ни вдигне, защото е видял нещо по-различно от другите листа. След всичко казано до тук, стигаме да извода, че всичко е временно и преходно. Всеки ден се доизграждаме, но и всеки ден се надграждаме, за да стигнем до тази финална дестинация от нашия път, който вървим през целия си живот.

Автор: Мирослава Иванова

Знаеш ли какво е да си на дъното?