На една далечна Гара

Гарата всъщност ми напомня за живота, а влаковете за хората, които всеки ден идват и си заминават...

20.01.2013

Обичам един израз: „В тишината можеш да чуеш много красиви звуци…”. Не помня дали го бях прочел някъде или си го бях измислил. Както и да е… идеята ми беше, че не само в тишината можеш да откриеш нещо неочаквано… Навсякъде около нас, във всяко нещо, можем да открием невиждани до сега неща… Тази рубрика е за снимки, заедно с другия редактор (Ванката) имаме една страст – фотографията… И докато за мен си остана просто страст, като успявам да направя някоя, що-годе добра снимка с моя МНОГО стар апарат, то той мина на малко по-професионално ниво (поне откъм техника).

На една далечна Гара, където хората всеки ден идват и си заминават…

Винаги, когато някоя снимка прикове вниманието ми се опитвам да вникна малко по-дълбоко в нея… да видя отвъд цветовете… да стигна до идеята и това, което иска да ми каже… Често първата ми реакция е да свържа снимката с песен, все едно играя на асоциации… Необяснимо е, но понякога песните нямат нищо общо със сюжета на снимка… и все пак изникват първи в съзнанието ми… Така и дойде идеята за тази рубрика! Тази е една от любимите ми фотографии. Така и така заговорих за асоциациите с песните ще ви кажа кой текст от песен си запях още докато я видя:

„…Но един от тях остана на една далечна гара, пак на двадесет и две…” ФСБ – След десет години е песента, ако не сте се сетили. Колкото и „нелогично” да звучи, сигурно влакът на гарата ме е подтикнал точно към нея. Да оставим песента на страна… Честно казано… колкото по-дълго гледам снимката, започвам да виждам все повече неща (спокойно не съм като гадателите по телевизията със смс-ите). Започвам с тълкуването… Поставям се в ролята на лирическия герой – на снимащия. Липсват хората! Останал съм сам, на тъмна гара, готов да се кача в последния влак… Липсата на цветове загатва за меланхолия и лека тъга… Тъга силно казано, по-скоро разочарование… Защо съм сам? Изгубил съм близки, приятели, любими хора… Дошъл съм на гарата, но за какво? Ако влакът беше пристигнал щяха да слизат хора… Ще пътувам! Ясно е, ще се кача на влака и ще замина… Тъмнината и мистерията в края на пътя подсказват, че не знам какво ме очаква. Но щом съм дошъл до тук, значи няма да се върна, а ще поема към неизвестното… Ако виждах в лицето на влака надежда и имах големи очаквания, то цветовете на снимката щяха да са различни… В негово лице виждам последна надежда, последен шанс за ново начало…. А ако изпращам някого? Естествено всичко се случва през нощта, символизираща края… Изпращам любимия човек… Той/тя се качва на влака и оставам сам… Тук черното и бялото навяват самотата с която съм изпълнен… А тъмнината в пътя говори, че едва ли отново ще мога да прегърна този човек, да го видя… Изчезне ли от полезрението влакът, изчезва и той/тя… Може пък просто да седя на гарата и да гледам влака… Да размишлявам как някои влакове остават за през нощта, а на другия ден отпътуват и никога не се връщат. Как онези старите вагони, ръждясалите, стоят с години на гарата… Как никой не мисли за горката, стара гара… Всеки е с мисълта, че това е просто „поредната гара”. Никой не я пази и не се грижи за нея… Тя запустява и овехтява… Да си мисля как гарата всъщност ми напомня за живота, а влаковете за хората, които всеки ден идват и си заминават….

Автор: Атанас Деспов

Снимка: Иван Караиванов

Етикети:

За автора

Атанас Деспов

Здравейте, приятели! Аз съм Наско и съм част от Списание VIP почти от самото начало. Живея във Варна, един от най-красивите ни градове. Завърших „маркетинг“ в ИУ-Варна, работя и се развивам в тази сфера. Като междувременно се опитвам да съм полезен с всички сили на списанието. Обичам хубавата музика и приятната компания. Опитвам се да запълвам свободното си време с пътуване и снимане, голямата ми страст. Но ако нямам тази възможност.... сипвам си едно малко и сядам да пиша статии....!