Где е българското?

30.10.2013

Беше средата на септември… Да кажем 13-ти септември. Един слънчев петъчен ден. Силно обзети от идеята да напуснем за няколко дни сивото ежедневие на града, поехме на едно скромно пътуване към Балкана. Тръгнахме за Котел. Моя милост – Аз и няколко приятели. По изчисления на Гугъл, разстоянието от Бургас до Котел е 119 км или 1 час и 25 мин. Повярвайте ми минаха неусетно по това уникално и рядко виждано явление в милата ни родина, а именно магистралата. Е да, слизайки от нея се сблъскахме с реалността наречена „български пътища“, но какво да се прави… Пристигнахме в къщата на Цецо. Малка, уютна, балканска къщурка на два етажа, типична за населените места в този район. Не бяхме много изморени, но първия ден решихме да се отдадем на изцяло битови дейности и да пропуснем разходките. Е, нямаше как да не отскочим до магазина, все пак трябва да се яде нещо… Започнахме да печем чушки, обелихме ги, направихме буркани, докоснахме се до селското в нас, ако мога така да го нарека. Лека полека денят си мина и дойде време за вечеря… Нека не навлизам в детайли, защото вторият ден е пикът на нашата история, но ми се иска да уточня, че изпихме по две ракийки, хапнахме и си легнахме. А за двете ракийки..? Има един съвременен разказ – „За петата ракия или колко е хубав животът“, където авторът – Георги Бърдаров по прекрасен начин дава живот на тези ракийки, обяснява какво точно представляват… Да той стига до петата, но ние си легнахме на втората, затова ще си позволя да ги цитирам само до нея… Та… първата ракия: „Първата ракия, ех, първата ракия… Първата ракия е нещо специално, трудно обяснимо. За първата ракия могат да се напишат трактати! Тя е като първата любов, като първото потапяне в морето. Първата ракия има свойството да разхлаби възела, стегнал градските ни душички и умове, които никога не си почиват. Те непрекъснато смятат колко си спечелил, колко си загубил, колко още трябва да спечелиш. Първата ракия сваля оковите, освобождава духа. Прогонва всички демони от теб, всички онези хора, които са се настанили удобно в главата ти и с които по цял ден спориш и се караш наум, на които по цял ден доказваш, че си прав и те, мамка му, никога не са съгласни с теб. Първата ракия се разлива като зехтинец по трахеите, облива с топлина цялото ти тяло, чак до пръстчетата на краката…“. И в този дух на мисли идва и втората: „А втората ракия, ех, втората ракия… Втората ракия е като откровение, за втората ракия могат да се напишат трактати! След втората ракия се отпускаш на стола – отначало с притеснение, а после с цялата си тежест. Дотогава си седял прегърбен напред, целият стегнат като пружина, готов всеки момент да скочиш и да забиеш юмрук в лицето на някой гад, да докажеш на друг колко си прав, да задминеш трети на финалната права. А след втората ракия, ех, след втората ракия буцата в гърлото ти се стапя, почваш да чувстваш тялото си леко като перушинка. Разтягаш рамене, наместваш кокалите, вдишваш с пълни гърди…“. Така и ние вдишвайки с пълни гърди чистият въздух на Стара планина поехме към леглата… Но… нямаше как да не отделим и 15-тина минути на социалните мрежи. Какво да се прави… цифровизация, оп… цивилизация имах предвид.

Още с утрото на втория ден усещах нещо необикновено… Незнаех дали заради чистия балкански въздух или от аромата на домашно изпечена закуска, но имаше нещо различно в това утро. Беше мрачно и мъгливо, но някак си приятно. След закуската се спуснах по уличката на нашата къща и имаше нещо, което привлече вниманието ми. На общо десетина къщи в махалата, пет от тях бяха с гордо извисяващи се български знамена

Где е българското? Зарадвах се… Изпитах смесено чувство на гордост и носталгия по българските традиции и минало. Полетях назад в годините, когато малките балкански градчета и селца са гъмжали от народ, от горди българи… Сякаш тази картина на веещите се знамена предразполагаше към всичко, което щеше да се случи в този ден… Бързо се върнах в реалността, приканен да се приготвя за малката ни разходка. Поехме към село Медвен. Минавахме транзитно от там, за да стигнем до Синия вир. Пред една от последните къщи на селото, една баба и един дядо майсторяха нещо по оградата си… Когато ни съзряха, спряха всякакво действие и впериха изпепеляващи погледи в нас… Побиха ме тръпки! Погледите им бяха… онзи детски поглед, току що разбрал колко суров и гаден може да е живота, смесен с тежестта и опита на годините и преплитащ се с малко озлобление…. Е, нещо такова. Сякаш ни казваха „Махайте се…“. Ние продължихме по пътя си, разходихме се, разгледахме, имаше доста боклуци оставени от подобни на нас туристи. Но през цялото време от съзнанието ми не можеше да избягат погледите на възрастните хора… Какво им бяхме направили? Поехме по маршрута си към село Жеравна. Минавайки отново покрай къщата тях ги нямаше…. Сякаш никога не са били там.

Где е българското?

Стигнахме до последната точка на пътуването ни, паркирахме и тръгнахме на туристическа обиколка из калдъръмените улички. Спускайки се от родната къща на Йордан Йовков стигнахме до най-старата къща в Жеравна…

Отсреща седеше една прегърбена старица и плетеше терлици. Набръчканото и лице бе извито в лъчезарна и приветлива усмивка, прошарените и коси бяха стриктно прибрани под червена забрадка, а вместо очи, две кафяви точици сякаш пламенно играеха ръченица. Тя ни погледна и усмивката и не изчезваше. Продължихме разходката си и седнахме да отдъхнем на едно кафене… Поръчах си турско кафе и баклава… Седяхме на двора, слънцето вече напичаше доста силно, а аз пиех турско кафе, ядях турски сладкиш и си мислех: „Къде е българското…?“. Где е българското? Починахме си и станахме. Нещо ме дърпаше назад по пътя, при тази баба. Оставих ги и се върнах. Приближих се към нея, а тя не спираше да се усмихва. – Може ли да седна при вас? – попитах учтиво и посочих камъка до столчето на което седеше възрастната жена. – Разбира се, сядай синко, сядай… Приклекнах и не изглеждащият много удобно камък ми се стори като барбарон… Тя не беше като останалите продавачи, не ме прикани да купувам ръчно изработените стоки, нито да ме омайва с промоции и още куп неща. Просто седеше, плетеше и се усмихваше. Вдъхваше ми доверие и излъчваше неизчерпаема енергия. Гледах я и милиони въпроси изникваха в главата ми. Искаше ми се да я питам толкова много неща… -Бабо, може ли да те попитам нещо? – не сдържах думите си и започнах с въпросите, като минах на по-неучтива форма на изказ. -Може, чадо, що да не може?Думай… -Как оцелявате тук…? -А… децата,внуците помагат, тука я идват хора, па вземат по нещо… Справяме се… – и се усмихна още по-широко… Започнах да я разпитвам за децата и внуците. Оказа се, че всяка седмица и звънят да я чуят, на два-три месеца идват да я видят и не са я оставили на произвола на съдбата. -Ама има некои – започна тя и усмивката и леко помръкна – тех никой ги не поглежда… Тежко им е… Теглят те, теглят… Ама едно село сме си, па си помагаме как можем… – и отново грейна в познатата усмивка. Продължихме да си говорим, разказах и за погледа на възрастните хора в Медвен, а тя се позасмя с глас, непринудено, някак си по детски, остави куките за миг и отвърна: Где е българското?– Некой път идат тука, такива млади вагабонтини и трошат, чупят… не пазят синко, не пазят… Виж колко ний хубаво селото, па всичко що искаш си имаме. Та и вас сигурно за таквиз са ви взели. Пазим си вече туй що ний останало. То малко ама…. – и отново се захвана с терлиците. Погледнах надолу по тясната старинна улица и се замислих колко права беше старицата и как не ценим малкото останало българско. И тогава пак изскочи въпросът, който си задавах докато отдъхвахме. – Бабо, къде е българското? – бях втренчен в нея, а думите сами излязоха от устата ми. – Где е българското ли…? Тука баба, тука… – пусна куките и посочи към сърцето ми – В сърцата на хората е…

Етикети:

За автора

Атанас Деспов

Здравейте, приятели! Аз съм Наско и съм част от Списание VIP почти от самото начало. Живея във Варна, един от най-красивите ни градове. Завърших „маркетинг“ в ИУ-Варна, работя и се развивам в тази сфера. Като междувременно се опитвам да съм полезен с всички сили на списанието. Обичам хубавата музика и приятната компания. Опитвам се да запълвам свободното си време с пътуване и снимане, голямата ми страст. Но ако нямам тази възможност.... сипвам си едно малко и сядам да пиша статии....!