Имало едно време

 
„Имало едно време“ – така започват приказките, нали? Приказки, в които виждаме себе си, откриваме свой собствен свят. Виждаме се като принцеси, чакащи принца да ги спаси. Носим красиви дрехи  и всички ни обичат и уважават. Уви, в реалността, не е така. Не сме красивите принцеси, с красивите рокли. Напротив, нежната красота се е скрила зад тоновете грим.
 
LANA PARRILLA
 
Красивите дрехи, са заменени с парцали,  показващи, колкото се може, повече плът. Принцът  е заместен с, така нареченото,  „лошо момче”, или в най-добрия вариант идва “конярят „. Минават принц след принц, тук там някой просяк, но нея я няма – любовта. Уважаващите ни хора, са нашите мними приятели, които са до нас, само, когато „има слънце“. Стараем се да се харесаме на хората. Превръщаме се в типа, който ще се хареса от всички. Загърбваме себе си, стискаме очите, слагаме маската и отиваме при тях, нашите ”приятели”. Забравяме кои сме, какво искаме, само, защото на другите няма да им хареса.
А започнеш ли да мислиш първо за себе си, те отблъскват, казвайки ти, че не си им приятел, защото не си им угодил за най -малката прищявка. Идва момент, ставаме безскрупулни външно, незаинтересовани. Издигаме огромни ледени стени около нас и вече сме неспособни да допуснем, който и да е, от страх, че пак ще бъдем отблъснати. Забравяме стойността на истинските неща. Фалшът измества истинското и ставаме едни актьори, без лица. Сами се потъпкваме, в името на едно голямо нищо, за да погубим, естествено, пак едно голямо нищо. Вярваме, че всичко ще се оправи, но не правим нищо. Чакаме! А какво точно чакаме? Не зависи ли всичко от нас?! Ние сме господари на живота си и по – добре да останем сами, отколкото с хора, мразещи оригинала и истинското. Борим се, единствено, със себе си и със силния писък на истинското ни аз, което се моли да се покаже, но уви, него никога го няма.