Колко пъти сме се замисляли какво искаме ние?

Дали не се погубваме сами, раздавайки се на всеки, който не заслужава

23.05.2013

Колко пъти сме се замисляли какво искаме ние?

Дали не правим това, което искат другите от нас, дали не сме това, което другите искат? Дали въобще сме Ние? Всеки изгражда своя собствен живот, но не всеки живее! Обичаме, тъгуваме, смеем се, плачем, викаме, блъскаме – това сме ние.

След всичките разочарования в живота ни, в един момент се появява правилният човек, който го преобръща, придава му друг смисъл, кара ни отново да чувстваме… С течение на времето осъзнаваме, че този човек не е това, за което го мислим… Изграждаме си една грешна представа около един образ, който ни е върнал към живота, а всъщност се оказва, че само ни е объркал посоката… Често се питаме – Толкова ли много искаме? – искаме да ни обичат така, както ние обичаме, да ни ценят така, както ние ценим другите, искаме искреност, която даваме и най-вече, искаме едно рамо, толкова силно, но същевременно и толкова нежно, на което да се облегнем…. Всеки вярва в нещо и всеки иска най-доброто, но невинаги тези, които казват, че могат да ни го дадат, са наистина способни да го направят… Животът е една игра и ние сами решаваме каква е нашата роля в него – на играчи или играчки? Пропиляваме истинското си щастие в правенето на това, което не сме, само и само да впечатлим другите, тези фалшивите, неспособните да обикнат нашата лоша страна….

Вижте още: Чувството наречено любов от пръв поглед

Много говорим, но само празни приказки, а онемяваме, когато трябва да защитим себе си и чувствата си… Но дали нашето мълчание не е нашият най-силен писък… Дали не искаме просто този, който седи срещу нас да открие истината зад мълчанието… Дали не се погубваме сами, раздавайки се на всеки, който не заслужава… И когато дойде правилният, ние вече сме изцедени отвсякъде, безчувствени сме, все по-малко и по-малко вярваме на хората, все по-малко обичаме и все по-силно мразим и отблъскваме…. Станали сме студени и роботизирани, живеем по инерция, неспособни сме да се засмеем истински, неспособни сме вече да обичаме истински, или само така си мислим….

Гледаме втренчено и празно, погледа ни издава колко празни сме душевно… Или може би само така се преструваме пред другите, да не ни наранят, да не срутят и малкото останало от нас, онази малка частица чувствителност и обич… Всички ние се нуждаем от един човек, който ще ни хване здраво за ръката, ще ни поведе в неизвестното и ще бъде до нас, каквото и да стане. Ще ни обича въпреки слабостите ни, въпреки лошия характер, ще ни обича напук на всичко и всички и ще бъде честен и искрен, няма да се крие зад фалшивостта и лицемерието, а ще бъде истински, реален, чувствителен, обичлив, ще бъде нашата опора, ще вземе разбитото ни сърце и щи го събере само за себе си… Ще бъде единственият….

Гост автор: Мирослава Иванова

Етикети:

За автора

Списание VIP