Когато сме сами можем да танцуваме

Притча

11.05.2017

Не е важно на колко години сме, а как се чувстваме. Може да сме млади и безрасъдни, да се радваме на живота и да не мислим за бъдещето. Но неусетно идва моментът, в който се поглеждаме в огледалото и осъзнаваме, че времето ни е променило. Но само външно. Вътре в нас винаги ще живее една млада личност с мечти и стремежи.

Когато сме сами можем да танцуваме, независимо от възрастта

Малкото увеселително корабче бе претъпкано с хора, много от тях пенсионери, всички откъснали се от ежедневието, за да прекарат 3 дни в развлечения. Пред мен по застланата с килим пътека, вървеше дребничка жена с тричетвърти кафяви полиестерни панталони, с превити рамене и късо подстригана бяла коса.

От корабната радиоуредба прозвуча позната мелодия – “Поведи монахинята” на Арти Шоу. И изведнъж се случи нещо прекрасно.

Жената, неподозираща, че има някой зад нея, започна да се подрусва и поклаща. Защрака с пръсти. Развъртя бедра. ИЗпълни бърза и грациозна танцова стъпка – отстъпване, провлачваме, плъзване.

После, когато стигна до вратата на трапезарията, спря, събра цялото си достойнство и пракрачи прага сериозно и спокойно.

Отново се бе превърнала в прегърбена възрастна госпожа. Оттогава тази картина често изплува в съзнанието ми. Ето и сега, когато наближава поредният ми рожден ден, отново се сещам за този миг. Навлизам във възраст, когато повечето хора не биха повярвали, че още бих могла да танцувам.

Младите хора си мислят, че хората на моите години отдавна са се простили с романтиката, танците и мечтите. Те ни виждат в обвиваката, с която ни е обгърнала възрастта: маскирани с бръчки, дебели талии и посивели коси.

Те не виждат онези другите, които живеят вътре в нас.

На света показваме едно лице, тъй като така повелява традицията. Ние сме мъдрите старци, гордите матрони.

Не ни е позволено да покажем другото си аз, нито да живеем другия си живот.

Например, никой никога няма да узнае, че аз съм си същото мършаво девойче, израснало в потънало в зеленина бостънско предградие.

Дълбоко в себе си все още се виждам, като най-малкото от четирите деца на едно шумно семейство, начело с красива майка и бащав неизменно добро настроение. Няма значени, че родителите ми са отдавна мъртви и че от четири деца сега са останали три.

Аз все още съм онова възпитано малко снобски дете, свикнало на дълги лимузини и прислужници – въпреки, че баща ми загуби парите си по време на Депресията и днес живея от заплата до заплата.

 

Из “Пилешка супа за душата”

Етикети:

За автора

Виолета Петрова

Здравейте. Аз съм Виолета Петрова, съосновател на Списание VIP. Основните теми, по които пиша в списанието са в областта на личностното развитие, бизнеса и материали за интересни новини, на които попадам. За мен списанието не е работа. То е хоби, любов, семейство. Най-важното е да сме винаги иновативни, позитивни и упорити.