Морски мисли

13.09.2017

На почивка на море съм. Случи се една неприятна случка в хотела, свързана с мен. Останах доста недоволен. Беше ми неприятно. Същата вечер излязох на разходка. Вечерният въздух ми се отрази добре. Обичам светлините на нощта. Бързото ходене е полезно.

Морски мисли – за живота, за хората, за света, в който живеем

Видях хора, които се приготвяха за сън – на улицата, на пейка или в близост до закътано място. Извърнах глава. Отминах. След това се замислих. Защо се извърнах? От какво ме досрамя? От начина им на живот? От това,че спят под открито небе? Това не е правилно. Все едно да отричаш истината. Очевидното. Тези хора съществуват. Истински са. Няма нужда да се правим,че ги няма, само защото извикват отрицателни емоции у нас.

Свикнали сме когато нещо ни сконфузва, просто да го отбегнем. Да се направим,че не сме видели. Не чули. Не разбрали. Извръщането на главата е метафора. Символ на отричането. Неприемането. Как бих се почувствал в тази ситуация, ако аз бях на улицата? Хората минават. Преструват се, че не ме виждат. Променят посоката на погледа си. А аз нищо не искам. Нищо не им правя. Не им вредя. Просто спя на улицата. И получавам това отношение. Защо? С какво съм го заслужил? Чувствам се като отритнато куче. Изгонен. Маргинална личност. Презряна, незаслужено презряна. А в същото време причините са неоснователни. Нямат покритие. За съжаление такива са нашите разбирания. Стереотипи. Мислим, че щом някой спи на улицата значи той не е успял в живота, провалил се е. Мислим, че може да ни ограби или сакън да ни поиска нещо. А може би се опасяваме, че ще до донесе нещастие? Или просто отминаваме без да поглеждаме и така подхранваме илюзията, че това не съществува. Или се опасяваме, че ще ни стане гадно? Варианти много. Но всички те отбягват истината. А не бива.

Колко престъпници се разхождат свободно? И никой не се отнася зле с тях. Някой път даже точно заради това, което са, са на почит. Други лъжат и мамят, както си поискат. Трети се славят с неморалното си поведение. Но повечето хора не осъждат тези личности. Не странят от тях. Кой знае?

В крайна сметка всеки заслужава ЧОВЕШКО отношение, защото е човек. Дори и само за това. Без да е необходимо нищо друго. В крайна сметка никой няма правото да си избира семейство, в което да се роди. Всеки идва гол и бос. Така си и отива. От пръстта идваме, там и отиваме. Еднакви сме. Равни сме. Независимо от всичко. И принадлежим на вида Homo sapiens/Разумен човек/. Всякакви деления показват голяма доза предразсъдъци. И надменност. Ограничения на мисълта. С една дума: прегради. Високо самочувствие, ямащо никакво основание. Добър външен вид, а гнила вътрешност. Не е зле да се замислим какво причиняваме със свите реакции. Дали не вредим? Дали не караме някой да се чувства зле, заради това, което е? Не да мислим само за собствената си особа.

Всеки човек е отделна вселена. Микрокосмос. Вместо да отминаваме с вирнат нос, защо не погледнем? Да излезем от зоната си на комфорт? Какво ще открием тогава? Има риск. Ще го поемем ли?

 

Автор: П. Д. Р.

Етикети:

За автора

Списание VIP