Слепи за красотата. Но разказвача видя…

Една невероятна история за живота...

22.03.2015

Толкова забързани и винаги заети. Хората рядко поздравяват. Бегло се усмихват и трудно се доверяват. Те предпочитат егоизма като форма на защита от света. Парите са контрол. Здравето даденост. За ценности – рядко се говори. Властва аргументът на силата. Докато не се озовем между четирите бели стени с катетър в ръката. Тогава вече има Бог. Това е историята на двама души, намерили утеха в добротата на другия.

Някой от нас са слепи за красотата, но не и разказвача…

Когато Боб се озовал в болницата бил толкова зле, че не му позволявали да става от леглото. Постоянно гледал тавана на стаята. Денем живеел с мечти, нощем – сънувал кошмари. Семейство и приятели нямал – нали помните, бил е много зает човек. Но пари имал и много желания.

Вижте още: 1000 топчета промениха живота ми

Сега желанието било само едно – да се изправи и да зърне хоризонта. Но парите не помагали. Помогнал неговият събеседник. В стаята настанили още един възрастен мъж. Той много съжалил неподвижния човек. В опита си да му вдъхне увереност му разказвал какво вижда през прозореца. Сутрин му описвал изгрева. Срамежливо показващото се слънце. Вечер луната била негова муза. Говорел за смеха на децата. За песента на птиците. Разказвал колко е красива земята и колко са щастливи хората. Целуващи се влюбени двойки. Кучета, гонещи фризбита. Шарени балони и многоцветни близалки. Облаци с всякакви форми. Дъгата, рожба на проливния дъжд и изпепеляващото слънце.

И Боб започнал да мечтае отново… да обича и да се надява, че един ден ще се изправи и ще прегърне разказвача. Че ще се разходи и ще види с очите си неговия разказ. Разказът останал жив, за разлика от разказвача.

След смъртта му станало тихо, но надеждата на Боб не стихнала.

„Скоро… мислеше си той – още малко и ще видя какво има зад този прозорец”.

Уви… хората са казали: Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне.

Боб оздравял.

Най-после успял да се изправи, за да погледне през прозореца.

Дългоочакван трепет.

И… СТЕНА

Оранжева. Мокра. Дебела… Стена.

„Но как е възможно – Боб попитал сестрата – Той ми казваше, че вижда невероятни неща. Къде са децата? Къде са птиците, влюбените?”

„Господинът, който почина ли? – Та той беше сляп. Как така не знаете?”

Етикети:

За автора

Стефани Евгениева

Здравейте! Казвам се Стефани и тази година завършвам Индустриален бизнес в УНСС. Въпреки образованието си изпитвам една огромна и необяснима любов към думите и всеки възможен начин за тяхното изразяване. Вярвам, че изкуството и особено писателското изкуство, е по- особено състояние на ума и душата и когато срещаш съмишленици, искащи да разпространяват това изкуство с толкова старание, усърдие и любов, трябва да ги подкрепиш. Обичам да пиша за много и различни неща. Едно от тях е модата, но не от суетност, а от вяра, че винаги вътрешната и външната красота трябва да вървят рамо до рамо, за да носят хармония. Достоевски го казал най- добре: "Красотата ще спаси света"!