Времето е в нас и ние сме във времето

Изповедта на един млад българин, който все още има надежда...

29.09.2014

„Кой е тоя кретен, който няма надежда? Зависи от теб самия. Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат „Ще ходя в Германия или Швеция”, питам „Що?”. Отговарят „Щото там е хубаво”. Чакайте, бе, хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво.” Представете си ако тази красива страна я направим просперираща, майка му мечка, какво ще стане!”- Джоко Росич

Вижте още: Изгубената България…

В думите на покойния велик актьор успявам да намеря толкова истина и болка. Но и надежда. Надежда за това, че не съм единственият мечтател, надяващ се на нещо по-добро. Надежда, която ме мотивира и ме кара да продължавам да драпам със зъби и нокти, изкачващ се по огромната стена, която наричаме ‘живот в България’.

Времето е в нас и ние сме във времето от Николай Механджийски

В последните месеци попаднах на голямо количество материали, които отразяват, коментират и дори осъждат ‘бягството’ на младите хора в чужбина. Да, наистина голям процент от новозавършилите заминават да учат в чуждестранен университет. Да, наистина в Алма Матер има допълнително четвърто класиране поради големия брой незаети места. Да, да, да. Това са неоспоримите факти. Но на кого е нужен целият негативизъм, с който са изпълнени тези материали? Вярно е, че в последните години България прилича на потъващ кораб, а първите, качили се на спасителните лодки са младежите, търсещи просперитет навсякъде другаде, но не и тук. Тъй като ми стана крайно неприятно и досадно от песимистичната гледна точка на всички, реших да представя един по-оптимистичен поглед на ситуацията, развиваща се в нашата мила родина.

Времето е в нас

Младите искат път, за да се докажат в България

Сега искам да ви нарисувам картината, наречена ‘България през погледа на един млад човек’. Заедно с близо 60 000 души, завърших гимназия тази година. Големият въпрос ‘А сега накъде?’ никога не ме е плашил, защото отговорът му винги ми е бил ясен. ‘Сега си оставам тук.’ Не защото не мога да замина другаде, а защото искам. Всеки ме пита защо бих избрал да остана тук, когато имам възможността да замина навсякъде, защо бих работил за 500 лева на месец, когато мога да работя дори и като съдомияч навсякъде другаде в Европейския съюз и да изкарвам почти двойно. Отговорът ми винаги е един и същ – защото, ако не го направя, България ще става от зле, по-зле. Защото аз вярвам във вечното клише, че ние сме бъдещето на България. Защото съм достатъчно убеден, че България има потенциала да бъде майка, а не мащеха на децата си. Защото предпочитам трудния път на изграждането на нещо ново, вместо живот наготово. Защото знам, че държаване се променя с псуване пред телевизора по време на новините или цъкане с език. Защото съм готов да запретна ръкавите и ‘при нас да стане хубаво’.

Вижте още: “Пътеводител за България” – криворазбраната цивилизация

Може би някои от вас в момента имат иронична усмивка на лицето си и си мислят, че това момче ‘още не го е смачкал животът’ и не знае какво говори. Е, точно заради този начин на мислене в момента сме там, където сме – мрънкащи, уморени, псуващи пред телевизора, смачкани от живота. Все пак ще обясня защо мисля толкова позитивно за развитието на страната ни. Аз смятам, че младото поколение , което реши да се занимава по един или друг начин със страната си, след десет години може да започне да изгражда една нова България. Защо? Защото ние сме деца на света. Ние сме израснали без следи от оковите на социализма. Ние познаваме света. Вече почти няма млад човек, който да не говори поне един чужд език, а голяма част владеят дори два или повече. Ние знаем как да намерим това, което търсим. Ние можем да успеем там, където изгубеното поколение на нашите родители се провали. Ние сме младите, умните, креативните. Както е казал Дякона ,Времето е в нас и ние сме във времето.’ Трябва да ни се даде път, защото ние просто чакаме своя шанс.

Гост автор: Николай Механджийски, 19 г., гр. София