Помните ли времето, когато скачахме на ластик…….?

С развитието на света…се променят и хората, променят се и техните ценности и приоритети! Когато бях малко момиче всичко беше много просто. Обожавах да ходя на училище, защото там научавах много любопитни и важни неща, нямах търпение да се прибера и да си напиша домашните…защото после ме очакваше най-хубавото – излизах с приятели. Забавлявахме се, гонехме се по улиците, играехме на Криеница, Стражари и апаши, скачахме на ластик. Почивните дни ми бяха любими – тогава аз и цялото ми семейство отивахме на разходка, дали в планината или пък просто на някое ново място. Родителите ми разказваха весели случки от тяхното детство, разказваха ми колко важно и ценно е приятелството между хората. Играехме на „ Не се сърди човече”, за да ме научат, че не винаги в този живот ще печеля, и все пак не трябва да спирам да се боря за мечтите си. И винаги ме караха да мисля какво искам и как го искам „ Като ще хвърляш усилия и ще мрънкаш, поне да знаеш за какво е било!!! „. Още от дете ме водеха по различни музеи, манастири, паметници из България – за да науча историята, религията и културата на народа си. Никога не съм се подигравала с по-грозните или по-слабите от мен, била съм толерантна към малцинствата. Защото всеки човек е уникален и различен, и макар да не споделяш неговите разбирания – той също заслужава да бъде уважаван.

Bqhme deca

Макар да не одобрявах или разбирах мнението на околните – винаги ги изслушвах внимателно. Какво по-хубаво от много различни гледни точки за едно и също нещо! Още от малка ме учеха сама да вземам решения и разбира се – да понасям последствията от тях. Учеха ме да мисля в перспектива, да не си губя излишно времето, а да ценя всяка минута. Защото тя е част от мен, която никога няма да се върне или да се повтори. Когато някой в училище ме нападаше – родителите ми не идваха да говорят с учителката, или пък със самото дете. Оставяха ме сама да се справя с конфликта, защото в живота ми няма винаги някой да идва и да решава проблемите ми. Независимо, че хората около мен ме обичат и винаги ще ме подкрепят и разбират – аз трябва сама да изживея живота си, да постигам целите си и да се поучавам от грешките си. Да оставам вярна на себе си и да не спирам да се развивам. Когато направех някоя беля никой не ми се караше – винаги ми обясняваха защо съм постъпила зле и сама поправях щетите. Научих се да преценявам хората не по техния външен вид и богатства, а по техните добродетели. Защото не скъпите дрехи, гримове или коли ще ми протегнат ръка и ще ме подкрепят в трудните за мен моменти. Много често се случваше да бъркам и да оставам наранявана. Но това само ми помагаше в преценката ми занапред. Помните ли тези времена и дали децата днес имат такова детство??!!