За малките неща от хората с големи сърца

04.12.2014

Не знам дали някой от вас е имал възможността да се срещне със „стареца с голямо сърце” (така си го нарекох аз), но ако е – то няма как това да не му е оставило следа..

В мен остави и то голяма!

За малките неща от хората с големи сърца

Сигурна съм, че някои от вас ще приемат разказа ми за нещо, което не си заслужава вниманието, ще го отминат или ще го прочетат и утре вече ще са го забравили.

Но аз все пак ще го разкажа, защото той ще докосне сърцата на другата половина от читателите, ще ги накара да се усмихнат, да се замислят, да се запитат: „Правим ли достатъчно добро?”.

А ето и за какво става въпрос:

Докато си вървях из варненските улици, забързана и намусена, заради студеното време и неприятния вятър, който духа право в лицето ми… забелязах един дядо, който стоеше седнал между два казана. До тук нищо необичайно – такави гледки се наблюдават постоянно.

Да, признавам си, тъжно ми е за хората, които ровят в казаните и все се питам защо съдбата е толкова жестока с някой, нямат ли друг избор, няма ли кой да се грижи за тях, нямат ли семейство … Това е доста тъжно, да … Но е факт!

След като подминах стареца и казаните, влязах в един магазин (не че щях да си купя нещо, просто исках да се стопля). Постоях няколко минути, колкото да се полюбувам на климатика, който определено си духаше доста топличко, и отново излязох навън.

Тогава забелязах, че този старец рови в казаните – още по-тъжна гледка, но отново нищо необичайно..

Направи ми впечатление, обаче, че една млада жена го снимаше с фотоапарат и му говореше нещо.

Реших да се доближа, дали от любопитство, дали от изненадата ми защо за бога тази млада жена снима един дрипав старец или просто защото видях многото котки, които бяха заобиколили казаните (а аз обожавам котки) .

Доближих се до стареца, а той ми се усмихна и каза:

„Живи и здрави да сте, децата ми!”

Тогава видях колко щастие и топлина се крие в усмивката му.

За малките неща от хората с големи сърца

За хората с големите сърца…

Но как? Та той рови в кофите за боклук, за да търси храна? Може би дори няма дом.. Какво го кара да се усмихва? Дори хората, които слизаха от лъскавите си коли покрай нас не бяха усмихнати, а намръщени, все едно света им е крив.

Тогава го попитах (макар и малко глупав въпрос):

„Какво правиш тук дядо?”

„Храня котките, детето ми. И не само котките, а и кучетата.”

„Но защо? Те не могат ли да си вземат храна самички. Все пак живеят на улицата и знаят как.”

„Не могат, момиче. Тук всеки ден се изхвърлят чували с остатъци (наблизо има ресторант и българска кухня), но животните не могат да си ги отворят. Почват да се борят за храната и я успеят, я не. Аз им помагам.” – отвърна дядото отново с усмивка, докато позираше пред камерата.

Аз бях възхитена! Изпитах такова уважение към този беден, но богат в душата си човечец. Поздравих го и му казах, че ще е много хубаво, ако има повече добри хора като него. Споделих, че много обичам животните и си имам една котка у дома.

„Има много лоши хора по света, но има и добри, дете, бъди сигурна. А това, че обичаш животните, значи, че обичаш и хората. Ето това те прави добър човек. Моята професия (смее се) от няколко години е да храня животните. И те са живи същества, и те имат нужда от подкрепа и помощ. А ти, моето дете, от къде си?”

Започнах да му обяснявам, че съм от Шумен, но съм дошла във Варна да уча и съм останала да работя тук. Тогава той ме прекъсна:

„От България си нали? Браво! Ето така отговаряй като те питат. Казвай „От България съм!” и бъди горда като го казваш. Еее, жива и здрава да си!”

Много мило ми стана.

Един човек, който е решил да помага на животните може да бъде пример за цялото човечество. Един човек, който няма нищо, но малкото което намери и то в кофи за боклук, го споделя с другите. Това е прекрасно! Това трябва да бъде пример за всички нас. Да се замислим дали правим достатъчно добро! Ние сме научени да искаме, но научени ли сме да даваме?

Накрая го попитах дали има какво да яде, а той ми отвърна с голяма усмивка:

„Имам дете, намира се… Ние хората все някак успяваме да оцелеем. А тези малки душици колко мислиш, че ще оцелеят в този голям свят, пълен с лоши хора? Ако няма кой да им помогне, няма как да оцелеят.”

Думите му ме накараха да се замисля, че ние, хората, сме едни доста егоистични същества. Нищо не ни струва да дадем от залъка си на друг човек или на животно дори и въпреки това не го правим… Но защо? Просто не сме научени на добро…

„Бъди добра момичето ми! И жива и здрава бъди!” – това бяха последните думи на стареца с голямо сърце.

След това аз поех по моя път, а той продължи да рови в кофите за боклук и да храни котенцета, насъбрали се около него…

Етикети:

За автора

Надежда Георгиева

Аз съм Надежда Георгиева, на 24 години. Завършила съм спец. Маркетинг и Мениджмънт, а в момента съм последна година Журналистика. Обичам да пиша за нещата от живота, които вълнуват всички и от известно време се занимавам с писане на авторски текстове и превод на статии. Аз съм общителна, усмихната, позитивна и много упорита личност. Вярвам, че човек може да постигне всичко, което иска стига да се зареди с достатъчно сили, вяра и търпение. Много искам да се реализирам в сферата на журналистика и ПР, и някой ден да бъда част от голяма медия.