Ние пак ще приемаме нещо. Както винаги — не по любов, а по изискване.
И пак — както винаги — не разбираме какво точно приемаме, но знаем, че ако не го направим, ще ни се карат. И понеже сме възпитани бивши балканци, а сега кандидати за еврочовечество, вдигаме рамене, снишаваме се и казваме:
„Абе… к’во толкова, то левът и без това е вързан с еврото.“
Да, бе. Вързан.
Като куче с къс синджир пред блок от 1982-ра.
За еврото се говори като за пица с красива опаковка — ще е удобно, ще сме „в клуба“, ще няма нужда да обменяме.
Истината? Истината е, че това не е финансова операция. Това е културна капитулация.
Левът е последната ни останала илюзия, че сме независими. Смешно, нали? Илюзия.
Но точно тези илюзии ни държат още живи като нация.
Като си в чужбина, и си извадиш три лева от джоба – там, на летището – усещаш, че носиш нещо свое. Смешно. Хартийка с Алеко Константинов. Но си твоя.
А сега? Сменяш Алеко с някакви италиански мостове и римски арки. Нито са твои, нито ще станат.
Щели сме да станем по-богати.
Кога? Със същите цени, но в евро? Ще пиеш кафе за 3 евро и ще си мислиш, че си в Париж, докато седиш на тротоара в Ямбол.
Вярвам, че човек трябва да се променя.
Но не като отрича кой е.
Не като слага чужда валута в джоба си и си мисли, че е станал европейски гражданин.
А като си оправи страната, така че левът да струва, а не да тежи като спомен от социалистически учебник по икономика.
Никой не ви го казва, но с еврото няма да получите Европа. Ще получите етикета „одобрени“.
Одобрени, но бедни. Одобрени, но зависими. Одобрени, но вече без собствени символи.
Еврото няма да ни спаси.
Но пак ще го приемем. Щото така трябва. Щото така правят всички.
И после ще се чудим — защо не се чувстваме част от нищо. Нито от тук, нито от там.
P.S.
Левът не е просто валута. Той е начин да кажеш: „Тук е България. Не е много, не е подредено, не е лъскаво. Но е наше.“
А като махнеш това… к’во остава?
