Какво е поезия няма точен отговор.
Дефинирам с това, че е нещо, което първо се чувства, а едва след това се мисли и пише.
Звучи като гатанка, нали ?
Най-доброто сравнение, което може да дадем на поезията е това с живота, защото също като него, тя невинаги има смисъл.
Поезията се изживява с думи.
Всички онези думи, които можеш да почувстваш в момент на възторг, радост, мъка, тъга или любов.
Всъщност, аз бих я възприела и като свой личен психолог.
Поезията е да се напиеш от мъка в някой бар, да се скараш с любимия или пък да имаш лош ден в работата.
Поезия е, когато времето е топло, предразполага да не ти е мързеливо и да излезеш навън в планината, дори, когато е студено и си запалил камината покрай уюта вкъщи.
Тя е всички онези емоции, които искат да изригнат от душата на човека като вулкан.
Избрах да я нарека безсмъртен отдушник, защото написаното на ръка, запечатаното с мастило върху лист откровение, никога не може да умре. Никога, никога…
Тя е единственето завещание, което никой не може да отнеме, защото написаното остава дори след смъртта. За разлика от други материални облаги в живота.
Поезията драги читатели, тя е всичко онова, което чувстваш и говори вместо теб.
Смеха около устните, сълзите под очите, липсата в сърцето, отминалите години от младостта .
Някои от любителите на поезия казват, че тя трябва да се чете високо на глас. За това съществуват мероприятия създадени за тази цел.
В 21 век все по-често се срещат млади автори, които обичат да пишат и изливат емоциите си по белите листи.
Това трябва само да ни радва, защото поезията отново доказва, че е безсмъртна.
Тя винаги ще остане човешкият вътрешен импулс, емоция и възприятие на това как виждаме света и хората. Еталон, който кара човек да се стреми към съвършенство.
,,Какво може да постигне един поет, ако не изпитва болка? Болката е също толкова важна, колкото и пишещата машина.’’
~Чарлз Буковски
Казват, че поезията не е за всеки и съм съгласна с това.
Тя не е за хора, които не могат да чувстват със сърцето си, които ги е страх да споделят емоциите си и да отворят душата си.
Веднъж бях чула отнякъде, че щастливият човек не може да пише. Поне не така, както изпитващият болка. Донякъде бих подкрепила тези думи, защото раненият душевно човек засилва сетивата си повече. Вече е докоснат от тъгата и има нужда да я сподели на някого или някъде. Тогава се ражда творбата, която е написана с най-чистите и красиви емоции на искреността.
Това не означава, че щастливите хора не пишат хубава поезия. Поради тази причина казах, че съм съгласна с чутото донякъде.
Но е по-различно.
Щастието заслепява. Емоциите на думите са искрени, но не могат да докоснат толкова силно, колкото написаните с болка.
Ще подкрепя тезата си с един цитат от Хайнрих Хайне.
,,Когато Юпитер поиска да накаже човек, го прави поет!’’
Е не е ли така?
Да си поет е бреме, което означава едновременно да си дарен с талант и наказание.
Това е така, защото поетите са прекомерено чувствителни.
Представете си го така:
,,Поетът има суперсилата да вижда света с различни очи‘’.
И няма нищо по-приказно от това.
