13 април 2022
Обикновена лазурна утрин, нов ден от остатъка от моя живот. Слагам капсулата кафе в машината, затварям капака й и след много малко време получавам порция двойно чисто кафе за сутрешна бодрост. Сядам на дивана с още оплетена от съня глава и размишлявам. За прекараното време тук, за хората тук, за себеусещането, че колкото и да ми харесва това място от света, реално съм си чужденец. Времето тече, както пясъкът на струя преминава през пясъчния часовник и знам, че след две-три седмици ще ми се наложи да си замина оттук. Ех, иска ми се да стана истински морски човек. Но, на реалността не й дреме какви са ми желанията и добрата стара София си ме вика, шушне ми в ухото: „Къде си тръгнала, ще ти свършат парите и пак ще си дойдеш при мен“. С тези мисли в главата хващам дистанционното на телевизора, пускам го и проумявам, че съм „тук и сега“ и е неизбежно наложително да поглъщам с удоволствие настоящия момент. Заслушах се в думите на симпатичния водещ от сутрешния блок на телевизията и отново се настроих на лазурна вълна. Дааа, преди обед трябва да изляза и да си купя отнякъде хляб, вино и вода. Преди да вляза в душ-кабината, отворих малкото квадратно прозорче на банята, за да може, докато се къпя, светлината и слънцето да ме заредят с необходимата положителна енергия за започването на новия ми ден. Кратката гимнастика е задължителна, за раздвижване. Избирам си дрехи от минималистичния ми гардероб, не са ми нужни купища парцаляци. Тъй като куфарът ми трябваше да бъде като ръчен багаж, подбрах единствено дрехи, прилягащи на атмосферата тук – три чифта дънки, една-две жилетки, няколко тениски, и три-четири памучни блузи с дълъг ръкав. И това е всичко. Без префърцунени тоалети. Все пак е април месец, не е юли или август. Облякох дънки, блуза на синьо-бели райета, яке, спортни обувки и излязох в компанията на скромната ми личност. Тръгнах в противоположна на крайбрежния булевард посока, към улицата, по която се движат градските автобуси. Преминах пеша през една, две, три автобусни спирки и на едно по-голямо кръстовище, отсреща зърнах малко магазинче за хранителни стоки, плодове и зеленчуци. Господинът, който работеше в него, веднага ми обърна внимание, попита ме от какво имам нужда. Хляб там не продаваха. Затова, заради неговото дружелюбно отношение към моята стеснителна личност, жадна за човешки диалог, си купих предложеното от него бяло вино, чиято цена беше съвсем скромна. Това е така нареченото регионално вино (Vin de pays), не скъпо, но пивко и не лошо. Взех си и вода. На връшане по същия маршрут, се отбих до кварталната пекарна, откъдето купих една традиционна багета (baguette de tradition). Върнах се в сладурестата ми къща, оставих покупките и се отправих към плажа. Седнах на гладките камъни и се откъснах от реалността. Този път Богът на морето не беше в добро настроение, защото вълните идваха към брега остри, пенещи се, сърдити. Разбиваха се в бреговите камъни, връщаха се назад и пак отново същото. Разлютени, мрачни, съскащи. Стоя и ги гледам. Обичам да наблюдавам морската шир във всичките й състояния. Каквото е морето днес, такова го и приемам – ако е бурно, бурно. Съгласявам се. Ако свети в аквамарин и тюркоаз, усмихвам се. Седях на камъните близо един час и ненаситена от морето, се прибрах. Приготвих си нещо скромно за обяд, използвайки любимия ми незалепващ тиган.
Следобедната сиеста докъм 16.00 часа е задължителна, след което си нарамих чантата и този път решително се запътих към онова Бяло пристанище, очаровало ме в първия ден от моето пристигане тук. Защо ли едва след почти две седмици престой тук се осмелих да навляза в сърцевината му, пресичайки границата, зададена от метална ограда? Не знам.
Преди да го опиша, ще кажа, че за себе си направих откритие, което не е нищо особено, но е важно да уточня. Пристанището се намира в Сен Лоран дю Вар (Saint-Laurent-du-Var), в границите на онова същото селце, където се разхождах вчера и установих колко спокойно и чисто живеят хората тук. Бреговата ивица по пътя за CAP 3000 също е в територията на това селище. Но там, където ходих вчера, е същинското село (le village), а тук, където се намира Пристанището, по-скоро е туристическата, курортната част с плажа, магазините, хотелите, ресторантите и кафенетата.
Но, да си дойда на думата за пристанището, като наблегна на това, че за него съм писала в отделен текст, посветила съм му самостоятелна статия („Кратко откровение за бялото пристанище…“), както и снимките, които съм приложила там, няма да бъдат качени тук с единствената цел да не се повтарям.
Когато прекрачих отворената порта, светът около мен се промени. Във въздуха витаеше усещане за мистериозност. Водата беше в състояние на пълен покой. Тук човек може да изпадне в осезание за безтегловност. Опитвам се да сдържам дъха си, за да не наруша това върховно усещане за спокойствие. Цветът на водата варира от зеленикавосин до петроленотъмен, прелива се в различните части на пристанището. Ръката на Бога на морето е посипала това невероятно местенце с вълшебен прах. Защо го нарекох Бялото пристанище? Тъй като всички лодки там са облечени в бял цвят и погледнати отстрани, от височината на булеварда, пристанището блести от белота. А и когато слънцето го облее, на фона на тези мои така любими палми, единствената дума, която ми идва в ума, е светлина. Белите лодки са сбутани една до друга, разбират се, имат си приказката. Понякога си разговарят, поклащайки се насред спокойната вода, друг път разговорът им е отразен чрез проскърцването на закотвилите ги вериги. Направих няколко снимки, които могат да предадат само визията, но не и усещането, когато си тук. Така, обгърната от мистерията на кея, неусетно съм стигнала до другия му край. Не ми се напускаше това божествено място. И за да се освестя и да се върна отново в реалността, седнах в едно плажно заведение да изпия освежаващ коктейл преди да стигна до крайната си цел – да си купя мляко за тяло и шампоан от Мола. Коктейлът беше вкусен, поднесен с купички маслини и пържени фъстъци. Докато му се наслаждавах, за кой ли пореден път изучавах живота наоколо. Две момиченца се възхищаваха от цвета на напитката ми, сочейки я с пръст. Да, цветът й беше привлекателен – наситено оранжев. Оставих бакшиш на момичето и тръгнах към шопинг центъра. От магазина на известна козметична марка си взех мини крем за тяло и мини шампоан. Повъртях се още малко из магазините, шляех се без определена цел, доближих моя изход и излязох. На връщане маршрутът не се различи от този на отиване. Подминах табелата на Сен Лоран дю Вар, след няколко метра ме настигна тази на моето градче Кань сюр мер, подминах и нея и след стотина метра бях пред оградата на моята жилищна сграда. Като се прибрах, не върших нещо кой знае какво запомнящо се, а както през всички останали вечери – вечеря, четене на списание и книга, гледане на телевизия и хоп…в леглото.
